Мнение: Горски пожар унищожи дървото, което засадих преди седем десетилетия — и с него надеждата ми за бъдещето

Бележка на редактора: Ариел Дорфман е чилийски американски публицист, чиито творби включват пиесата „ Смъртта и девойката “ и неотдавна оповестения разказ „ Музеят на самоубийствата “. Той разделя времето си сред Чили и Дърам, Северна Каролина, където е бележит почетен професор в университета Дюк. Мненията, изразени в този коментар, са негови. Вижте повече отзиви в CNN.

Как да скърбим за гибелта на едно самотно дърво, когато цели гори горят? Докато бушуват пожари в Тексас, откакто опустошиха Австралия през последните дни, Колумбия през последните седмици и Калифорния и Хавай предходната година, по какъв начин да си спомним, че големите гори, които са заличени, са формирани от обособени дървета, които в никакъв случай няма да израснат още веднъж?

Собствената ми тъга и нужда да си спомня са съсредоточени в Чили, където следих огнен пожар, който през последните седмици погълна хиляди акри в моята страна и опустоши безчет здания, с жертви на повече от 120 сънародници и стотици повече липсват.

Опустошението, на което бях очевидец от моя дом в Сантяго на към 100 благи, имаше специфичен поврат: имах персонална връзка с едно съответно дърво измежду многото, които бяха превърнати в пепел в този горски пожар.

Засадих го преди съвсем три четвърти век, когато бях единствено на 7 години.

Бях на посещаване в Чили за две седмици, на връщане към Ню Йорк, където бях живял със фамилията си от 2-годишна възраст. Баща ми реши, че съм задоволително огромен за обред, който той беше претърпял със личния си татко: беше време е да посадя дърво. След като го направих, сподели той, всичко, от което се нуждаех, беше да напиша книга и да имам наследник.

И по този начин той ме заведе до Jardín Botánico Nacional de Viña del Mar, националната ботаническа градина на Чили. Млада гледачка ни заведе до място, където беше сигурна, че едно дърво може да процъфти, и ми даде дребна лопата и семе. Покрих го с пръст, сбогувах се като със остарял другар и дадох обещание да се върна и да видя какъв брой е пораснало.

Никога не съм посещавал това място (грубата карта, която бях нарисувал в нашия хотел, бързо се изгуби), само че се върнах в Чили, когато бях на 12, с цел да го направя собствен дом. В последна сметка станах жител, ожених се, разгласих първата си книга и, да, родих наследник. Ако в никакъв случай не съблюдавах това заричане към моето дърво, то в никакъв случай не беше надалеч от мозъка ми с годините.

И това стана още по-значимо, когато отидох в заточение след военния прелом от 1973 година, който смъкна президента Салвадор Алиенде. Това митично дърво се трансформира в метод за побеждаване на дистанцията, наложена от диктатурата на Аугусто Пиночет. Често бих се утешавал с мисълта, че дървото, което моето по-младо аз беше засадило, се издигаше от чилийска почва, разклонявайки се, до момента в който посрещаше птици и бръмбари, благославяше ботаническите градини със зеленина, мамеше ме отдалече, мърморейки, че парче от моето минало ме очакваше - че не всичко е било изгубено и изкоренено в катаклизма на преврата. Това беше заричане, което наподобява се материализира, когато след дълга битка демокрацията беше възобновена през 1990 година в земята, която бе следила по какъв начин това дърво узрява.

През последните няколко години, до момента в който писах разказ за това по какъв начин нашият тип наподобява прави групово самоубийство с помощта на породените от индивида промени в климата, това дърво стартира да съставлява вяра. Тъй като горските пожари от ден на ден причиняваха безпорядък на планетата, си представях, че моето съответно дърво устоява на страданията на времето и опустошението на замърсителите, стои високо против отпадъците и ерозията, предлагайки сянка и цвят дружно с други дървета по света в знак на устойчивост и последователност.

По всяка възможност това дърво, посадено от мен като дете, в този момент е превърнато в сгурия. Ботаническата градина от 990 акра — дом на 1300 типа, някои от които са на ръба на изгубване — беше съвсем изцяло унищожена, дружно с други жертви: 30 кучета в разплодник, безчет други дребни животни и птици и, уви, четири индивида същества.

Сред тях беше Патриша Арая, която през последните три десетилетия работеше като градинар, подготвяйки нови семена за поникване. Двамата й дребни внуци също починаха, дружно с 92-годишната майка на Патриша, която беше пазач на оранжерия, когато беше по-млада. И аз се чудех с смут дали тази стара жена не беше онази тийнейджърка, която тогава си разреши семка и лопата на едно нетърпеливо 7-годишно момче. Опасявам се, че пазителката и кръстницата на моето дърво беше тази, която почина.

От това дърво е останала единствено историята за произхода и края му. Разбира се, има безчет други, анонимни дървета, унищожени от горски пожари както в Чили, по този начин и по света, които нямат история като тази. И сходно на тези безжизнени дървета във Виня дел Мар, всеки мъж, жена и дете, починали в този пожар, беше някой със лична история, която не знам по какъв начин да опиша. И оттатък чилийската покруса се обрисуват други нещастия, катаклизми от несметен мащаб в застрашеното земно кълбо, до момента в който атмосферата става все по-гореща и ние вървим насън към апокалипсис.

Вземете нашия безвъзмезден седмичен бюлетин

Акри земя се трансфораха в тлеещи, цялостни с пушек пустоши — в Чили предишния месец, в Тексас днес и кой знае къде другаде в близко бъдеще. Това е увещание да отдадем респект и да благодарим на всяко едно дърво, което се поддава на този климатичен неуспех.

Може би дървото, което засадих толкоз от дълго време, може затова да направи една последна услуга и да помогне да събудим нашата човещина даже мъничко за това, което предизвикваме на земята - и на себе си. Това ни слага пред въпроса: Без да лъжем, по какъв начин да дадем вяра на дребните момчета или девойки през днешния ден, които биха могли да пуснат семе в земята и да се сбогуват с дървото и да обещаят да го посетят още веднъж? Как можем да сме сигурни, че дървото — и децата — ще порастват без боязън от огъня, който идва за всички нас?